Някой ден- и на нашата улица.

Няма слънце. И съм в Сатурнова дупка. Майната й на дупката, но липсата на слънце ме съсипва. Разбрах, че съм ужасно зависима. По-зависима и от най-зависимия зависим зависим. Чистият серотонин не помага, и музиката не помага. Не мога да се усмихна. Това схлупено време чисто и просто ми разказва играта. И като се заредят едни мисли, едни отчайващи мисли, ми иде да си откъсна главата. Возя се вчера с една раздрънкана маршрутка из София. Аз- в дъното, сама и мълчалива, шофьора- отпред , псуващ като каруцар. Не ме е страх, че ще се размажем някъде, седя си спокойно, запушила съм си ушите със слушалките, качила съм си краката на предната седалка, и текат едни сълзи зад очилата, страшна работа. Шофьорът си псува, а аз гледам хората отвън. Всички хора които видях, бяха скръбни като смъртта, тоест- като живота. Откъде тази скръб, в това сиво време- не знам. Нали нямало нищо по-хубаво от лошото време? Защото те пречиства ли? Зашото те кара да изкараш от себе си всичката скръб, да я излееш и да се пречистиш  за слънцето ли? Може би е хубаво човек понякога да страда. Ей така, безшумно и ненатоварващо другите. Аз плача по маршрутките. Понякога по улиците, когато съм сигурна че никой не ме гледа. Вкъщи не мога. Все някой ще скочи- ще започнат въпроси, ще започнат едни притеснения, една по-голяма мъка. Как да кажеш, че нищо ти няма? Че понякога емоциите просто излизат през очите ти? А кога пък толкова много се втечниха емоциите ми?

Минахме покрай Младежкият театър. Виждам плакат на постановката” Господин Пунтила и неговият слуга Мати”. Секунди по-късно цялото ми лице е облято във сълзи, а нещо така  е стегнало гърлото ми, че почти не мога да дишам. Е, с глас ми идва да плача, но не си го позволявам. Не искам да смущавам псувните на шофьора.

Това беше първата театрална постановка, която гледах през живота си. Баба ми ме заведе. Била съм на 7. Помня го като вчера, кой каквото ще да ми говори. Смяхме се много, слугата Мати , или господин Пунтила- не е важно, говореше смешно, и се беше напил, и казваше: „ Ще падна, пак ще падна”, а аз имитирах тази сцена и този говор дълго след това, и с баба ми продължавахме да се заливаме от смях месеци наред. И защо това да е тъжно и този прекрасен спомен да ме докарва до такъв рев по маршрутките? Ужасно сантиментална съм станала напоследък. И като че ли все по-често се обръщам към миналото. Много ми липсва всичко от миналото. Истинското въодушевление, истинските и чисти емоции, жаждата за познание, любопитството към необяснимото, тръпката към непознатото. Не е ли много рано на по тридесет и няколко вече да сме умрели във кожите си? Хубаво нещо е информацията и лесния достъп до нея, хубаво нещо са технологиите, джаджите, мрежите. Бързата скорост,обаче, с което всичко вече се случва, лесният достъп, измамното усещане ,че всичко е достъпно и на една ръка разстояние- всичко това някак отми мистерията и тръпката на очакването. Хората са все по-информирани, все по-социални и все по- бързо стареещи. Все по-малко мислещи, трагично самотни и безкрайно отегчени.

На по тридесет и няколко вече знаем всичко, видели сме всичко, опитали сме от всичко, преживели сме всичко, не очакваме с вълнение нищо, и ревем по маршрутките. Тъжно, но факт.

Знам, че всеки период, всяка епоха има своето значение и очарование, но все по-трудно намирам такова в нашата. А и слънцето хич не ми помага в момента. Но знам, че някой ден ще изгрее. Това чакам.