Четящо момиче

Осъзнавам, че не съм писала в блог-а от почти месец. Не че нямам какво да кажа. Понякога обаче,колкото и неща да искаш да кажеш, предпочиташ да замълчиш. Или защото не знаеш кое от всичко в главата си да споделиш, или по съвсем други причини.

Моята причина е литературна. И технологична.

Най-накрая продадох душата си на Kindle. Никога няма да се откажа от хартията, в това да сте сигурни, но и аз като всеки затънал дълбоко зависим, се предадох пред силата на литературния наркотик, и вместо да искам да пиша- искам единствено много да чета. Аз съм едно четящо чудовище, което за два дни се сдоби със 102 книги в електронен формат, и понеже добре се познавам- няма да спра, докато не изчета всички тях.

Е, понякога между четенето и ежедневието, ако получа вдъхновение да споделя нещо , ще го правя. Авторско или чуждо, няма значение.

 

Това което искам да споделя днес е прекрасно…  Къш ! Аз отивам на юг. Приятно четене и на вас 🙂

 

Стой далече от четящи момичета

 

“Излизай с момиче, което не чете книги. Открий я сред уморения прах на някой затънтен мръсен бар. Сред цигарения дим и миризмата на пиянска пот и разноцветната светлина от лампите на комерсиален нощен клуб. Където и да я търсиш обаче, трябва да се ориентираш по усмивката. И тя да е от онези, които се провлачват, след като човекът, с когото е говорила, отмине. Ангажирай я с несантиментални тривиалности. Използвай заучени фрази и се смей вътрешно.

Изведи я навън, когато нощта злоупотреби с оказаното й гостоприемство. Игнорирай осезаемата тежест на умората. Целуни я под дъжда и слабата светлина от уличните лампи, защото си виждал, че така правят по филмите. Отбележи незначителността на ситуацията. Заведи я в апартамента си. Отпрати всякакви наченки на правене на любов. Чукай я.

Позволи с времето тревожният договор, който неохотно си съставил, да прерасне бавно и неудобно във връзка. Намери с нея общи интереси като суши и фолк музика. Изгради непроницаем бастион върху тази основа. Направи го свещен. Фокусирай се върху него всеки път, когато нещата започват да овехтяват и вечерите стават непоносимо протяжни. Говори единствено за неща, лишени от значение. Не се замисляй особено. Остави месеците да минат незабелязано. Предложи й да се нанесе при теб. Позволи й да обзаведе. Започнете да се карате за незначителни неща, като това как шибаната завеса в банята трябва да се разгъва, защото иначе ще започне да мухлясва. Остави още година да премине незабелязано. Започни да забелязваш.

Стигни до извода, че вероятно трябва да се ожените, защото в противен случай ще си пропилял твърде много време. Заведи я на вечеря на 44-ия етаж в ресторант далеч над възможностите си. Предварително се убеди, че има красива гледка към града. Плахо помоли келнера да й донесе чаша шампанско със скромен пръстен в нея. Когато тя забележи, й предложи с целия ентусиазъм и искреност, които можеш да мобилизираш у себе си. Не се тревожи твърде много, ако усетиш, че сърцето ти сякаш ходи по начупени стъкла. Всъщност, изобщо не се притеснявай, ако не почувстваш абсолютно нищо. В случай че има аплодисменти, изчакай ги да утихнат от само себе си. Ако тя се разплаче, усмихни се все едно никога не си бил по-щастлив. И да не го направи, пак се усмихни.

Позволи на годините да се търкулнат неусетно. Изгради кариера, не просто работа. Купи къща. Имай две удивителни деца. Опитай се да ги отгледаш добре. Проваляй се често. Потопи се в изпълнено с отегчение безразличие. Изгуби се насред тъжно равнодушие. Получи криза на средната възраст. Остарей. Размишлявай непрестанно върху липсата на постижения в живота си. Чувствай се понякога удовлетворен, но през повечето време пуст и безучастен. Имай усещането, когато се разхождаш, че може никога да не се върнеш или че ще отлетиш в неизвестна посока заедно с вятъра. Заболей от неизлечима болест. Позволи на смъртта да те отведе, но само след като си дадеш ясна сметка, че момичето, което не четеше, никога не накара сърцето ти да трепти с неподправена страст, че никой няма да напише историята на живота ви и че тя също ще умре с кроткото съжаление, че нищо истинско не се е получило от нейната способност да обича.

Направи всичко това, дявол да го вземе, защото няма нищо по-кофти от момиче, което чете. Направи го, повтарям, защото живот в чистилището е по-добре от този в ада. Направи го, защото момичето, което чете, притежава речник, способен да опише аморфното недоволство на непълноценно изживения живот. Речник, който прави морфологичен анализ на вродената красота на света и я превръща в достъпна необходимост, вместо в далечно непознато явление. Момичето, което чете, държи здраво речник, смело разграничаващ показната и бездушна реторика на някой, който никога няма да е способен да я обича, от лишеното от артикулация отчаяние на онзи, който я обича прекалено много. Речник, дявол да го вземе, който превръща празното ми остроумие в евтин трик.

Направи го, защото момичето, което чете, разбира синтаксиса. Литературата я е научила, че моментите на нежност идват на спорадични, но отчетливи интервали. Четящото момиче знае, че животът не е плоскост. Тя знае и с пълно право изисква отливът да идва след вълната на разочарование. Момичето, което добре е научило синтаксиса, усеща неправилните паузи, съмнението в дъха, предхождащо всяко изричане на лъжа. Тя улавя разликата между загрижения изблик на гняв и вкоренените навици на горчивия цинизъм, който ще се запази у някого, далеч отвъд границите на разумното и много след като тя е стегнала куфара си, казала е неохотно сбогом и е решила, че аз ще бъда многоточие, а не точка. Синтаксис, който познава ритъма и такта на един добре изживян живот.

Намери си момиче, което не чете, защото тази, която го прави, осъзнава колко е важен сюжетът. Тя е способна да улови линията на пролога и острите ръбове на кулминацията. Усеща ги под кожата си. Четящото момиче ще бъде търпеливо по време на антракт и ще ускори темпо за развръзката. Но преди всичко, тя проумява неминуемото значение на края. В хармония е с него. Вече се е сбогувала с хиляди герои с едва лек полъх на тъга.

Не се занимавай с момиче, което чете, защото момичетата, които четат, са разказвачите. Ти с Джойс, ти с Набоков, ти с Улф. Там в библиотеката, на платформата на метрото, ти – в ъгъла на кафенето, ти – на прозореца на стаята си. Ти, която правиш живота ми така дяволски труден. Момичето, което чете, е направило баланс на живота си и той е изпълнен със смисъл. Тя настоява наративите й да бъдат богати, обкръжаващите я герои да са пъстри и шрифтът на историята й да бъде удебелен. Ти, четящо момиче, ме караш да искам да бъда всичко, което не съм. Но аз съм слаб и ще те разочаровам, защото ти си мечтала, както и трябва, за някой по-добър от мен. Ти не би се примирила с описания в началото начин на живот. Не би приела нищо по-малко от страст и съвършенство, от живот достоен да бъде разказан. Така че, вън, четящо момиче! Хвани следващия влак на юг и вземи своя Хемингуей със себе си. Мразя те. Наистина, наистина, наистина те мразя.”

Автор: Чарлз Варнке
Превод: Розалия Банкова

9_1399922173

 

„If you go home with somebody, and they don’t have books, don’t fuck ’em!”

Днес е Световният ден на Книгата.

За вас не знам, но за мен книгите са магия. Книгите са всичко- друг свят, бягство, спасение, учение, спокойствие, реалност. Няма да ви пропагандирам какво, защо и как трябва да четете. Надявам се сами да си знаете и да изпитвате нужда да го правите. И въпреки, че живеем във Векът на бързо развиващите се технологии, все още не мога да заменя книгата в книжната й форма с който и да е четец или таблет на света. Усещането да държиш книга в ръцете си, да усещаш мириса на мастилото, на хартията, да чуваш звука от прелистването на страниците- незаменимо. Може би някой ден ще се предам, но този ден няма да е скоро. Наречете ме старомодна, но в това отношение отказвам да прегърна технологията.

Независимо от носителя обаче, четенето е онова което е важно. Хората, които четат, са хора с въображение. А както казва Айнщайн- „ …Въображението ще те отведе навсякъде.” Удобно седнал в някой стол с книга в ръка, без физически да помръднеш и сантиметър, можеш да обиколиш целия свят, да откриеш други светове, да скачаш от епоха в епоха, да надникнеш в нечий друг живот… Независимо дали четеш приказки, фантастика, проза, поезия- това кара съзнанието ти да рисува картини, действия, образи и гласове.

Не е творец само онзи който пише. Голям творец е и онзи който чете.

Напоследък е модерно да се правят списъци от рода на : „100/50/30 книги,които ЗАДЪЛЖИТЕЛНО трябва да прочетете”.  Аз не мога да си позволя да направя такъв списък. От една страна ми е трудно да задължа някой да прочете каквото и да било, ако сам не изпитва желание да го направи. От друга- според мен има едни милион книги, които си заслужават четенето. И ако искрено съжалявам за нещо, то е,  че няма да ми стигне времето което имам на тоя свят, за да прочета всяка една от тях..

Не знам в днешно време как се измерва богатството, но за мен- Човек, който чете, е истински богат човек.

Моля ви, не бъдете бедняци.

books_00307721

Великден иде. Грабвайте яйцата:)

Блогърката Евелина излиза във Великденска почивка /тя пък понеже се скъса да пише напоследък/.

Като една християнска традиционалистка, ще се впусна в готвене, ядене, спане и отдаване на почит към Христовото Възкресение. / Особеното ми отношение към религията може и да е особено, но в този дух са ме възпитали, и  уважавам този празник, Коледа също. То в какво повече да вярваш, освен в две неща- Раждането и Възкресението. Едното вече сме го преживели, чакаме да ни се случи второто. /дано да стане, че съм леко скептична./

Весели и Светли празници ви желая, пък ако в промеждутъците между леглото и масата ме напъне някакво творческо проникновение, ще се постарая да го споделя:)

Ако пък получа кулинарно вдъхновение и врътна един козунак- ще си го изям сама, разбира се, но няма да ви лиша от удоволствието поне да го видите. На снимка.

ПС. Ей така ми се получиха миналата година:) Весели празници, молци и пеперуди:)

224055_1965687750202_4993836_n 218191_1966049719251_3001662_n 215645_1965792272815_2034101_n

Някой ден- и на нашата улица.

Няма слънце. И съм в Сатурнова дупка. Майната й на дупката, но липсата на слънце ме съсипва. Разбрах, че съм ужасно зависима. По-зависима и от най-зависимия зависим зависим. Чистият серотонин не помага, и музиката не помага. Не мога да се усмихна. Това схлупено време чисто и просто ми разказва играта. И като се заредят едни мисли, едни отчайващи мисли, ми иде да си откъсна главата. Возя се вчера с една раздрънкана маршрутка из София. Аз- в дъното, сама и мълчалива, шофьора- отпред , псуващ като каруцар. Не ме е страх, че ще се размажем някъде, седя си спокойно, запушила съм си ушите със слушалките, качила съм си краката на предната седалка, и текат едни сълзи зад очилата, страшна работа. Шофьорът си псува, а аз гледам хората отвън. Всички хора които видях, бяха скръбни като смъртта, тоест- като живота. Откъде тази скръб, в това сиво време- не знам. Нали нямало нищо по-хубаво от лошото време? Защото те пречиства ли? Зашото те кара да изкараш от себе си всичката скръб, да я излееш и да се пречистиш  за слънцето ли? Може би е хубаво човек понякога да страда. Ей така, безшумно и ненатоварващо другите. Аз плача по маршрутките. Понякога по улиците, когато съм сигурна че никой не ме гледа. Вкъщи не мога. Все някой ще скочи- ще започнат въпроси, ще започнат едни притеснения, една по-голяма мъка. Как да кажеш, че нищо ти няма? Че понякога емоциите просто излизат през очите ти? А кога пък толкова много се втечниха емоциите ми?

Минахме покрай Младежкият театър. Виждам плакат на постановката” Господин Пунтила и неговият слуга Мати”. Секунди по-късно цялото ми лице е облято във сълзи, а нещо така  е стегнало гърлото ми, че почти не мога да дишам. Е, с глас ми идва да плача, но не си го позволявам. Не искам да смущавам псувните на шофьора.

Това беше първата театрална постановка, която гледах през живота си. Баба ми ме заведе. Била съм на 7. Помня го като вчера, кой каквото ще да ми говори. Смяхме се много, слугата Мати , или господин Пунтила- не е важно, говореше смешно, и се беше напил, и казваше: „ Ще падна, пак ще падна”, а аз имитирах тази сцена и този говор дълго след това, и с баба ми продължавахме да се заливаме от смях месеци наред. И защо това да е тъжно и този прекрасен спомен да ме докарва до такъв рев по маршрутките? Ужасно сантиментална съм станала напоследък. И като че ли все по-често се обръщам към миналото. Много ми липсва всичко от миналото. Истинското въодушевление, истинските и чисти емоции, жаждата за познание, любопитството към необяснимото, тръпката към непознатото. Не е ли много рано на по тридесет и няколко вече да сме умрели във кожите си? Хубаво нещо е информацията и лесния достъп до нея, хубаво нещо са технологиите, джаджите, мрежите. Бързата скорост,обаче, с което всичко вече се случва, лесният достъп, измамното усещане ,че всичко е достъпно и на една ръка разстояние- всичко това някак отми мистерията и тръпката на очакването. Хората са все по-информирани, все по-социални и все по- бързо стареещи. Все по-малко мислещи, трагично самотни и безкрайно отегчени.

На по тридесет и няколко вече знаем всичко, видели сме всичко, опитали сме от всичко, преживели сме всичко, не очакваме с вълнение нищо, и ревем по маршрутките. Тъжно, но факт.

Знам, че всеки период, всяка епоха има своето значение и очарование, но все по-трудно намирам такова в нашата. А и слънцето хич не ми помага в момента. Но знам, че някой ден ще изгрее. Това чакам.

Пътуването- Част 3

Виктор ме посрещна както всеки път- с ленива широка усмивка, снежно бели зъби и лек дъх на марихуана.

„ Здравей, Хепи”- докато ми помагаше да си сваля палтото успях да се отърся от всичките си други мисли и да се съсредоточа върху лицето му. Харесвах лицето на Виктор. Остро,слабо и изсечено. Харесвах и усмивката му, леко хищническа, но най-много ме пленяваха очите му. Ситните бръчици около тях му придаваха някаква мъдрост, а погледът му беше интересна смесица между тъга, присмех и бруталност.

Обичах да го наблюдавам. Всяко негово движение беше изпълнено с прецизност, някак бавно и много плавно, без значение дали си сгъваше цигара, или поставяше ръка върху раменете ми под формата на прегръдка. Ако се сгушех до него в леглото, ме оставяше да отпусна главата си на рамото му, а ръката му леко се повдигаше около мен докато накрая много бавно се спускаше обгърнала рамото ми. Почти не усещах допира, сякаш тези ръце бяха въздушни или сякаш нямаха никакво желание да осъществят допир с кожата ми. Но каквито и да бяха, бяха там. Аз също бях там, един Господ знае защо.

Запознахме се преди няколко години на едно търговско изложение за химически продукти, и оттогава спорадично правехме секс от време на време, защото ако не друго- химия определено имаше. Не че нямаше друго, напротив. Харесвах общите разговори които започнахме да водим между правенето на секс, харесвах реалната му преценка за хора и събития, харесвах общата му култура, интелигентността и любопитството му за всеки аспект от живота- във всичките му измерения. Виждахме се за по няколко часа, живеехме без ангажименти, и после се забравяхме за месеци. Годините минаваха, а времето ни заедно си оставаше все така приятно наситено с повърхностни разговори, разтоварващ секс и краткотрайно безвремие. После се случиха наркотиците, свалянето на гарда, личните разговори, измамното чувство за истинска близост и след кратко време- голямата заблуда.

„ Нали знаеш, че не съм влюбен в теб?”- Виктор ме погледна през рамо, докато ми сипваше уиски и пълнеше чашата ми с лед. Погледнах го и мило се усмихнах.

„Знам”- отговорих.

„Нали знаеш, че съм влюбен в друга и никога няма да мога да се влюбя в теб?”

„Знам.”

„Това не те ли обижда?”

„Не.”

„ Аз бих се обидил. Но сигурно и аз щях да отговоря по същия начин като теб”.

Усмихнах му се отново и замълчах. И този път не се обидих. Задаваше ми същите въпроси вече трети път в последният един месец. Дори не се учудих, че го прави отново. Звучеше ми като предупреждение, сякаш съм малоумна, сякаш искаше да ми го набие като кол в главата, за да е сигурен че няма да го забравя никога.

„ Защо не си с жената в която си влюбен?”- попитах го още при първия ни подобен разговор.

„ Защото нямам какво да й предложа. Нямам нищо. Не мога да й дам сигурност, не мога да й дам живот, какъвто заслужава.”

При този отговор онемях, отворих уста за да възразя шумно, след секунди безшумно я затворих, а той продължи:

„ Знам, че не е жената за мен, знам че не мога да говоря с нея, че имаме голяма разлика в годините, в разбиранията, в схващанията за света, но съм влюбен до полуда в нея…и знам, че когато постигна това което искам в живота, тя ще дойде, ще ми вземе всичко, ще ме съсипе и ще ме унищожи..”

„ Разбираш ли , Хепи, знам че е лудост, но това е любов. Тя е в мислите ми, идва в сънишата ми , и въпреки целия си здрав разум- не мога да се боря с това.”

„ Искам да минат три години. Нали казват, че любовта траела три години? Искам да минат и да се приключи със всичко.”

Гледах го безмълвно и ми стана безкрайно мъчно за него и любовната история на живота му. Каквото и мъдро нещо да кажех, нямаше да има никакво значение. Всеки сам се вади от този океан. Или се вади, или се дави. Не можех да му помогна, колкото и да исках, а исках- защото прекрасно знаех какво е да умираш от любов, от любов или от някаква вманиачена лудост и обсебване- все тая. Толкова влюбения човек е болен човек, а как да се сърдиш на болник, че е болен по друга, а не си го разболял ти ? А щом този човек твърдеше, че няма какво да предложи на някаква пикла, значи положението наистина беше по-зле и от най-зле, защото с очите с които го гледах аз- самият той, без нищо друго по себе си, беше най-ценното нещо което една жена можеше да получи. Но както казват хората: “Проблемът на давещия се, е проблем на самия се давещ “, така че и измамната ниска самооценка не беше в моята веща компетенция.

С Виктор се чувствах добре и спокойна. Можех да му кажа всичко за себе си, той можеше да ми каже всичко за себе си, с него се отпусках и не ни се налагаше да бъдем други хора освен себе си- със всичките си недостатъци, истина и демони. Не се съдехме, просто се изслушвахме. Понякога ми се искаше да мога да му кажа какво мисля за него, какво чувствам, но чак такава близост не си позволявах, защото знаех, че ако го направя, за нас пътуването свършваше. Нямах представа защо продължаваше да се вижда с мен. Имах представа защо аз щях да спра да се виждам със него. Утре щях да му го кажа. Утре. Днес за последен път щях да пътувам със него. Към себе си.

Поех чашата от ръцете му, и видях малкото кристалче на дъното.

„ Едно парченце и си там”- го чух да казва отдалече, и без никаква съпротива, съвсем доброволно поех първата глътка по пътя към моята Шангри-ла. Съблякох дрехите си, легнах на леглото и го погледнах спокойно.

„ Ела да те докосна”- се чух да казвам и с присвити очи проследих плавните му движения докато се приближаваше към леглото..

Долу пред входа на полусъборената сграда, едно самотно и очукано такси все още продължаваше търпеливо да чака..

Пътуването- Част 2

” Бермудският триъгълник “се намираше в най-западналата част на града и беше своеобразно сборище на наркомани, проститутки, клошари и всякаква друга измет. Така поне го описваха. В моите представи беше по-скоро съвкупност от изгубени и заблудени души, провалени животи, и хора, лутащи се между два свята. Никоя сила не ги беше струпала там по принуда. Беше въпрос на личен избор да се намираш точно на това място, което да наричаш дом и да се чувстваш на мястото си сред всички останали отрепки, отритнати от качественото общество.

Наричаха го така, защото веднъж влезеш ли там, нямаше излизане. Никога. Носеха се разни градски легенди за двама-трима, които бяха успели да се измъкнат, но по мое мнение такива не съществуваха и това беше просто стълб на вярата,че понякога се случват и чудеса. Нещо като приказката за Бог, но по-реалистична, въпреки че за хората живеещи в ” Бермудския триъгълник ” определението за „реалност” гръмко се размиваше с усещането за безвремие.

Джони паркира бавно пред полусрутената сграда, изключи двигателя и ме погледна въпросително.

„ Душа, не знам за чий си тука, и от сега ти казвам,че не ти е тук мястото, но ти си знаеш най-добре. Ако кажеш- ще те изчакам и да те връщам обратно.”

Моят кавалер. Джони, циганина с къдрава като на негър коса, миришещ на ад, но с душа на плюшено мече.

„ Няма проблем, отвърнах. Всичко е наред.” Подадох му банкнота от 50 лева, и бързо се измъкнах от колата , за да избегна благодарностите, пазарлъците и всичко останало, което щеше да се излее от устата на Джони.

Блъснах вратата и с бързи стъпки се понесох към входа на сградата, докато студения вятър ме пронизваше през всяка възможна пора и караше зъбите ми да тракат беззвучно. Миризмата на урина и нечистотия ме удари в лицето докато си проправях път през коридора, осеян с боклуци, един заспал клошар и бездомното му куче. Нямаше смисъл да чакам асансьора, който вероятно не работеше от години, затова се затичах по стълбите и не спрях да ги изкачвам по две наведнъж, докато не стигнах до четвъртия етаж. На последното стъпало сърцето ми вече биеше лудо, а цигарената кашлица на дядо ми отново се запровира през стиснатите ми зъби.

„ Мръсник!” „Мръсник!” „ Боби!” „Отрепка!” – крещеше с пълно гърло папагала от 403, под възторжените и пиянски аплодисменти на хората вътре. Звукът на счупена чаша се изгуби сред вълната от смях, викове „Още,още..” и басовете на цикличниия хаус, стържещ през уредбата.

Вътрешно се усмихнах на птицата, и докато натисках звънеца на апартамент 404, си представях безлюдни острови, пирати, йо-хо-хо и бутилки пълни с ром.

Аз и моето въображение. Майка ми все казваше, че летя в облаците, и че някой ден ще си разбия главата. Голяма ирония имаше в тези думи, защото докато аз се бях заковала здраво за земята- мечтаейки, майка ми летеше в небето по 24 часа на денонощие, с помощта на  всичките видове розови хапчета на планетата. За оправдание си имаше депресия, психоаналитик,  уиски и рецепта. Да, майка ми беше изчистено луда. Кой нормален човек иначе би кръстил дъщеря си Хепи, котката си- Хипи, а кучето- Морисън. Никога не успях да я разбера. Докато бях малка- нямах капацитета, когато пораснах- нямах желание. Биполярните й изблици обикновено се съчетаваха с проблясъци, замъглени от психотична депресия, а в редките моменти когато не страдаше от нищо, беше пияна като самотен моряк.

Баща ми, от друга страна, изчезнал от семейния хоризонт преди още да мога да казвам „тата”, и честно казано- не го обвинявам. Бил красиво мамино синче, ядял стъклени чаши за да впечатли момичетата, но въпреки привидно бунтарския си дух, бил плах като мишка и страхлив като заек. Така го описваше майка ми. В момент на безумен амок и неочаквана бременност се оженили, а година по-късно, в момент на пиянски запой и скъсани нерви, се развели. Било е истинско спасение и за двамата. Него никога повече не го видях. Нея ми се искаше да не я познавам. Във цялата тази сбъркана и пълна с фалшиви семейни ценности история, едно нещо ми беше напълно ясно: Със сигурност не бях случила на родители..

На третото позвъняване, вратата на апартамент 404 бавно се отвори. Останах няколко дълги секунди отвън в пълно вцепенение, и докато вътрешният ми глас крещеше да се обърна и да си тръгна, краката ми бавно прекрачваха прага към моето романтично безвремие. Вече нямаше връщане. Пътуването беше започнало… Вратата безшумно се затвори зад гърба ми.

Пътуването- част 1

Таксито се носеше по разбитите улици и профучаваше с грохот покрай безмълвните, голи дървета, странно извисяващи се само от едната страна на тъмния път. Приведените им клони приличаха на кокалестите ръце на някоя вещица, протегнати към летящата кола, сякаш искаха да я хванат и да я захвърлят в канавката от другата страна на грозната улица. За пътника на задната седалка това беше толкова реална картина, че той инстинктивно се сви близо до вратата, далеч от ръцете и се обгърна плътно с палтото си.
Шофьорът на таксито, леко небрежен и много спокоен, не забелязваше настроението на паника и като че ли за подсили смразяващия ефект  на тази  зловеща сцена, тихичко припяваше…: ”Умри… Умри…”
“Да… би било чудесно… Това поне ще ме отърве от непоносимата смрад.” – си каза човекът на задната седалка. Всъщност този човек бях аз, а аз бях станала доброволен заложник  на тип, носещ името Джони… или поне така прочетох на картата, залепена на таблото и бях затворена в помийната яма на ада.
Миризмата на пот, цигари и долнопробен алкохол се смесваше с отровните отпадъци на близкия завод и мъртвите въздишки на обитателите на гробището, покрай което таксито току-що профучаваше.
Тази смрад влизаше през ноздрите ми и се забиваше с такава жестокост в мозъка ми, после припряно циркулираше из вените ми и болезнено, почти с родилни мъки – излизаше през порите ми.
“Господи, човече… имай милост! Купи си Тик-Так. С дъх на свежест. Много свежест. Само в две калории!”
Напуши ме смях, породен от собственото ми въображение. Често ми се случваше да рисувам картини в съзнанието си и да изпадам в смях –  в доста неподходящо време, на доста неподходящи места…
Сега пред очите ми изникваше образа на моя шофьор… Представих си снимката му… на голям билборд в средата на някое оживено кръстовище, усмихнат, но не загадъчно като мис Мона Лиза, а широко – като за преглед при зъболекар – с кутийка Тик-Так в едната ръка, а другата – изобразяваща знака на успеха.
Истеричният смях, който се опитваше да избие през  здраво стиснатите ми зъби, се превърна в нещо като цигарената кашлица на дядо ми… Бог да го прости… в мига, в който отворих уста и поех дъх…
“Цигарата ли ти пречи, душа? Да отварям прозореца, ако кажеш??” – Джони беше самата любезност.
Опита ми да протестирам бе заглушен от нов пристъп на същата кашлица… която изхвърлих дълбоко в деколтето на блузата си.
Стоях така близо минута… заровила глава в дрехите си и ароматът на сухия ми дезодорант (който по принцип не харесвах особено, защото оставяше грозни бели петна навсякъде, където се докоснеше) сега изпълваше съзнанието ми… и единствено можех да го сравня с глътката въздух, която получава човек, секунди преди белите му дробове да спрат да функционират.
“Край!” – казах си, донякъде окуражена от прилива на свеж аромат във кръвта си… ”Слизам.”
Промълвих “Спрете!” достатъчно тихо, но гласът ми прокънтя толкова силно и се удари със всичка сила в потните стъкла, от там рикошира и се заби като хиляди малки остриeта в ушите на Джони.
Скърцащият звук на спирачките се съедини с псувнята, изскочила от устата му.
“Момиче, акъла ми изкара!” – Джони плю в пазвата си няколко пъти.
Представих си капчиците слюнка, стичащи се по гърдите му, покрити с гъсти, черни и къдрави косми…
Представих си семенната течност, изляла се по същата тази задна седалка, на която в момента седях…
Представих си литрите повръщано, попило с годините в мръсните стелки на пода…
Последно си пожелах да нямам такова голямо въображение… и тогава, подобно на куршум, изстрелян без посока в пространството, излетях през затворената врата.
Дишах с пълни гърди бензиновите изпарения от улицата, поемах в себе си черния дим от завода… и тогава разбрах какво чувства детето, когато поема първата си глътка въздух – чувства се живо. Така се чувствах и аз. Жива.
Джони стоеше до мен и ме гледаше с огромните си черни очи. В погледа му виждах изненада, уплаха и може би любопитство.
“Нещо ми прилоша..” – почувствах се длъжна да обясня и той поклати глава, като се усмихна широко… също като на билборда.
“Не, не… друго е… От онова прилошава предимно сутрин!” – размазах глупавата му усмивка.
“Но нищо сериозно ми няма… ще се оправя… Вие тръгвайте… не искам да ви задържам!”
“А-а… душа, не! В такова състояние не те оставям. В болница ще те карам!!”
Джони закрачи енергично обратно към колата, като с едната си ръка леко ме избутваше в същата посока.
“Не е нужно… ще ми мине…” – мрънках аз и мисълта, че ще прекрача отново прага на ада, се изсмя високо в съзнанието ми.
Но напорът на ръката му не отслабна и той продължи да ме бута към таксито. С крайчеца на погледа си улавях профучаващите по пътя автомобили.
И тогава разбрах… Джони нямаше да ме остави. Защото въпреки непоносимата си миризма, имаше добро сърце. Дали беше това… или го стимулираше високата сметка до болницата, намираща се чак в другия край на града, не знам.
Но разбрах, че съм длъжна да остана с него до край. Защото Джони беше мъж на честта. И нямаше да ме остави, докато не ме откара там… до където го бях наела.
Стиснах зъби и смело тръгнах към очуканото, самотно такси.
Мракът в купето се раздираше единствено от монотонно светещия екран с изписаната на него дестинация: “Бермудски триъгълник”.

 

Да се завърнеш в публичния дом…

По повод навършването на 127 години от рождението на Димчо Дебелянов вчера, се сетих за невероятната учителка по литература която имах в 11-ти клас. Учеше ни да мислим нестандартно, да излезем от клиширания израз и структура, да четем проза и поезия, която оформяше и променяше виждането ни за света. Връзката между Димчо Дебелянов и нея правя заради невероятното стихотворение „ Да се завърнеш в бащината къща”. Веднъж в час ни даде бойната задача да направим стихотворна интерпретация на произволно произведение, и аз избрах него. Много мислих дали да предам това което написах , и дали не ме грози повече от директорско мъмрене, но майната му- творческият ми порив не биваше да бъде спрян, и с цялото ми уважение към Димчо Дебелянов , се роди:

 

Да се завърнеш в публичния дом….

 

Да се завърнеш в публичния дом,

Когато вечерта смирено гасне.

Дълбоки пазви, гърлен стон

Да приласкаят скръбни и нещастни.

 

Кат бреме хвърлил златната халка,

Що безутешни дни ти завеща,

Със груби ласки да накараш звяра

Да свърши плахо в нечия уста.

 

Да те  посрещне женската на прага

И сложил чело на изкуствен бюст,

Да чезнеш в нейната усмивка блага,

Да казваш че си вече мъж и плюс.

 

Смирено влязъл в стаята позната

С поредна твоя бройка и кокона ,

Да стенеш мръсно в тишината,

Впил морен поглед в грешната Мадона.

 

О, скрити вопли на печален странник,

Напразно молил от жена си задник !

 

ПС. Хубаво е, че не ме изхвърлиха от училище, напротив. Оцениха подобаващо бруталността ми. Добри времена бяха.

 

Сектор “Обслужване”

Без излишни предисловия, трябва да знаете,че днес настроението ми е някъде около нулата, и мисля  да го раздавам зло. На пръв поглед, в тоя прекрасен ден много повече неща ме дразнят, отколкото ме радват, но и такива дни има. Не, не го казах правилно. Настроението ми си е много добре, границата ми на търпимост и поносимост към някои неща е нулева.

Започвам веднага със продавачката в кафето. Всяка божа сутрин точно в 9 часа , в продължение на повече от четири години, аз влизам, поздравявам и поръчвам 2 дълги кафета, една кутия цигари и 2 бутилки ИЗВОРНА ВОДА. Кафетата че са дълги, съм го повторила около милион пъти, а водата че я искам изворна, и задължително НЕ от хладилника- още толкова. Продавачките са две. Още в първите няколко месеца от моето пазаруване там, едната явно схвана неизменната повтаряемост в моята поръчка, и всяка сутрин ме посреща, без да продумам и дума, с 2 дълги кафета, кутия цигари и две бутилки вода- стайна температура. Другият дебил обаче цели четири години не може да схване. Всяка сутрин повтарям, повтарям, повтарям, и ако някога пропусна да спомена че кафето е дълго, ми прави 2 къси кафета. Това някак го преживявам, но истинският ми тормоз е за водата. Добре де, след като безброй много пъти съм казала, че вода от хладилника не искам, като много добре знае, че всяка сутрин минавам и ще взема 2 изворни води НЕ от хладилника, толкова ли , по дяволите, е трудно, да ми извадиш 2 шибани води от скапания хладилник ,или просто когато всеки ден ги подреждаш вътре- да ти скимне че утре ще дойде една, дето вече 4 години не пие вода от хладилника, и явно от утре няма да започне! Като ме погледне сутрин с тия кравешки очи и тънкото : „ Оооооооу, ми то май няма вода, всичката е в хладилника”, мълча и я гледам и аз кравешката, и ми идва да я размажа. Не мога да не направя сравнение между двете момичета. Как едната може да е истински търговец и да те обслужи както трябва, а другата да е просто търговец, и да й е през големите цици. Не е фатално, но е много дразнещо.

Обслужването е едно от основните ми изисквания, когато посещавам дадено място. Хубаво е когато седнеш някъде за n-ти пореден път, да ти донесат ракията в чаша за уиски, без да си го казал повече от два пъти. Хубаво е да знаеш, че всеки клиент има различни изисквания, и когато идва при теб често, очаква да имаш представа от тях. Не е задължително, но е приятно. И кара клиент като мен да се върне отново. Няма да навлизам в дълбочина в тази тема и да изригна срещу целия обслужващ сектор в България, защото има и изключения, но сме пълна скръб в тая посока. Тоталните дупки.

И като заговорих за дупки, другото нешо което ми избоде очите днес, разбира се , са новините, и най-вече историята на една прекалено „обслужена” 25 годишна дама, горд родител на 5 деца, шестото- на път. Не е ромка, сигурна съм, че си го помислихте, много сте предсказуеми. Жената кара със 190 лева на месец, мъжът и е в затвора, хляб няма, ток няма, нищо няма. Явно и презервативи няма, съдейки по броя на децата. Добре де, не искала била помощи от държавата, на хората разчитала да й помагат, ама питам се аз- защо трябва да ти помагат хората??? Тия деца аз ли ти ги направих? Знаем ,че държавата ни е мащеха, и ще ревнем че се грижи за всичките цигани и помияри, а за нас – българите нищо не прави, ама те и циганите и помиярите също са българи. / Като казвам помияри, изобщо нямам предвид бездомните кучета. За човешки помияри говоря/. Акъла ми не го побира как на 25 години тая жена се е превърнала в един инкубатор и бълва деца със скоростта на светлината, и с кой акъл когато „ си пие пикнята за сол” докарва на тоя свят още един куп нещастници. / Имам предвид ,че децата заслужават добър живот, а не да водят нещастно и мизерно съшествуване/. Опитах се да сметна-  на тази възраст, с тези деца, средна продължителност 9 месеца на бременност, въпросната майка-героиня колко ли стаж е имала през живота си? Ми нито един ден. Реве и вика- не искам помощи , искам работа. Е, добре де, ама тя като непрекъснато е бременна, кога ще работи? Това ли ражда мизерията? Още мизерия?? Ще скочи сега някой и ще каже- по тая логика само богатите ли имат право да се размножават? Тая женица няма ли право да изпита и тя майчинско чувство? Има, разбира се… До момента- цели 6 пъти. Но не е ли много грешно да живееш като скот, да си изсираш децата в тоалетната, и дори да не им помниш имената на всичките.. Да ги обричаш на мизерия и глад, и в крайна сметка, да ги направиш същите нещастни копия на себе си.

Може да ме наречете коравосърдечна, безчувствена, крайна, но в някои случаи не изпитвам съжаление. Гневя се до дъното на душата си. И аз негодувам срещу държавата, и мен държавата хич не ме е дундуркала. Ако съм взела един лев под формата на майчинство, детски, или каквато и да е друга помощ от раждането на сина си до ден днешен – гръм да ме удари! И ние сме имали тежки периоди, много безпарични и мизерни периоди, което по никакъв начин не разтвори матката ми до степен на инкубатор и не засили желанието ми за още по-мизерно съществуване !

Колкото и да е нехуманно, заставам твърдо зад кастрацията във всичките й форми, и ако тази въпросната дама наистина иска работа, както твърди, лично аз ще й намеря такава, при условие че ги върже тия тръби и спре да се множи!…….

 

Ей такива неща ме дразнят днес. Липсата на качествено обслужване у едни, и прекаленото количествено „обслужване” у други. Нещо определено не е наред в тоя сектор…

PMS

Днес три неща са ме напънали много здраво- приключването, нервите и предменструалния синдром. И понеже съм просто човек, а доброто настроение не е константна величина, мисля че днес съм във вихъра на лудостта си. Ето в тези моменти се радвам, че нямам оръжие, поне не под ръка. Бих стреляла, стреляла…!!! Вярвам, че повечето жени знаят как се чувствам в момента, но искам да споделя тази ценна информация за всички непросветени господа.

ПМС накратко е синдром при който жената просто прищраква. От мила, красива и любяща дама, се превръща в дива, ужасяваща и мразеща гад.

И понеже българите изоставаме с хиляди светлинни години от Западните общества, съвсем отскоро и тук започна да се обръща внимание на този синдром и на сериозните последици от него, както се случи и с депресията преди няколко години. Само един натурален българин може да ти каже когато си в депресия : „Аре стегни се, бе”.  Ние сме над тия неща, въпреки че депресията отдавна не е само лошо настроение, но не за депресия ще говоря сега.

Измъчвана от ужасния начин по който се чувствам седмица преди да се „неразположа”, реших да направя по-задълбочено проучване на тема ” Що е то ПМС и има ли той почва у нас!”. У вас не знам дали има почва, но у мен е пуснал корени здраво.

Знаете ли, че в USA, са издавали оправдателна присъда за убийство извършено от жена по време на ПМС? Или че през времетраенето му направо третират жените като „ не със всичкия си”? Тогава можеш да напуснеш изненадващо работа, да подадеш документи за развод без никаква причина, да убиеш човек, или минимум да му счупиш крак или ръка, да скъсаш с гаджето си, да уволниш служителите си и много, много други неща. Оказва се, че има повече от 100!!! признати симптома, който се дължат на ПМС.

Към психологическите спадат: раздразнителност до състояние на лудост, промени в настроението- от абсолютно мълчание до избухване в неконтролируем плач без никаква причина, избухливост, загуба на доверие/ мнителност му се казва на това/, агресия, нарушена концентрация, умора, депресия и тн.

Към физическите се отнасят: подуване на корема и всичко останало, чак до уголемяване на прасците и глезените заради прекомерното задържане на течности, наддаване на тегло, болка в гърдите, главоболие, мигрена, зверски глад, обикновено за захар.

Как ви звучи всичко това? Дали се оправя със „Аре стегни се, бе?” Аз съм пробвала. Не става. По принцип съм добър човек. Де факто, в тези дни- дали бих могла да бъда добра, а? Искам да прочетете симптомите още веднъж, и да си представите, че ги имате – всичките до един! Нека сега  вдигнат ръка онези, които биха могли да бъдат нормални хора в тези дни, а не някакви шизофреидни подобия на себе си. Аз бих могла да срина света на някой, бих могла да се взривя, бих могла да направя и кажа  /без да искам/ много лоши неща. Джекил и Хайд, така стоят нещата. И на мен не ми харесва, и аз не  го искам, но това е положението.

За да избегнете срещата с Хайд и да оживеете, има няколко основни неща който трябва да правите, или да не правите:

1. Ако е възможно, мълчете. Не говорете на жена в ПМС. Никога. /Сега се питате- Как да позная дали е такава? Ооо, ще познаете, ще познаете. В моментът в който я заговорите!/

2. Ако, без да искате, сте казали нещо на жена в ПМС, и върху главата ви се е излял стряскащ и ужасяващ поток от думи, изречени в кресчендо- не отговаряйте обратно. Никога. Замълчете и излезте.

3. Жената в ПМС винаги е дебела, с лоша прическа, пъпки и диабетна кома. Ако ви пита как изглежда, не се хващайте, въпроса е уловка. Тя просто си търси повод за скандал. Каквото и да кажете, ще се обърне срещу вас. Не отговаряйте. Никога. Замълчете и излезте.

4. Никога не се опитвайте да прегърнете и докоснете жена в ПМС, особено докато е в изблик на истерия. Никога.

5. Да погалите по корема жена в ПМС е равносилно на смъртна присъда. Отново, Никога!

В резюме: Проявете уважение и търпение , ако не към жената, то поне към Майката-природа, и си повтаряйте, че тази, по принцип- прекрасна жена, чисто и просто е обладана от зъл дух, който, за радост, ще си замине след седмица. Не се правете на Екзорсиста, и гледайте на ПМС като на едноседмично гостуване на тъщата ви.

И в двата случая  единственият начин да оживеете , е да мълчите и да се правите на фикус!!! Това е.

3921784520_6a00df351d7794883301157029e833970c_800wi_xlarge